Днес се навършва една година от кончината на Краля на футбола – Едсон Арантес до Нашименто. Или както бе известен на целия свят – Пеле. На 29.12.2022 г. считаният от мнозина Най-велик играч за всички времена си отиде на 82-годишна възраст след усложнения от дългата му битка с рака на дебелото черво.
Точно преди година онзи там горе реши да прибере поредната икона, която промени футбола и го направи толкова популярен и обичан спорт. Небесното царство има „Дрийм тийм“, който трудно може да бъде победен. Пеле се възкачи при своите приятели и познати Диего Марадона, Йохан Кройф, Герд Мюлер, Гаринча, Сократес, Лев Яшин, сър Боби Чарлтън.
Не съм имал щастието и късмета да съм жив в онези времена на неподправен футболен гений. Не съм наблюдавал на живо нито един от горе споменатите, но за голяма част от тях имам разказите на по-възрастните членове на семейството ми. Още от малък, когато у мен се зараждаше невъобразимо голямата страст към футбола, баща ми, дядо ми и вуйчо ми разказваха за това какви футболисти е имало и колко красива и свободна е била играта.
Без съмнение, една от най-паметните за мен истории е тази на дядо ми относно идването на Пеле в България през далечната 1959 г.
„Вече се бях установил в София. Помня, че дълги години пазех изрезката от вестник, в която се съобщаваше за предстоящото идване на Сантос и Пеле. Щяха да играят два мача в София. Никога не бях виждал такава тълпа. По онова време нямаше ежедневен футбол по телевизията, не знаехме какво да очакваме. С приятелите знаехме само, че той е горе-долу на нашата възраст и че не гледа топката, а вратаря. И наистина, знаеше по вскоя едно време къде е топката и на кой крак ще му е по-удобна. Помня, че беше страшна навалица около стадиона. Милицията ни проверяваше, а ние се бутахме и искахме да влезем на стадиона, само за да зърнем Сантос. Сантос на Пеле, де...“
Ако сте късметлии като мен да имате жив дядо, разпитайте го. Със сигурност ще помни нещо от онзи майски ден, в които Кралят лети по Националния стадион „Васил Левски“.
Днес играчите са на първо място атлети, а чак след това футболисти. Играта стана еднообразна. Милиардите, кито се наливат във футбола направиха така, че играчите да се страхуват от грешки. Импровизацията липса. По-добре да не загубиш, отколкото да рискуваш и да спечелиш. Равенството се превърна в някакъв „сейф спейс“ за футбоистите. Пасът назад е три пъти по-предпочитан и използван, отколкото някое изненадващо прострелно подаване напред. На треньори и играчи им пари от торбите с пари и за голяма част от тях е по-важно да не са причината за загубата, отколкото да са причината за победата.
Пасивността и тактиката взеха превес над импулса и моментното решение. За да си успешно крило преди 10-15 години трябваше да можеш да играеш ек в ек, да имаш поне няколко финта в ръкава си и да си бърз. Днес най-успешните крила са тези, които не губят топката и връщат назад. Такава е ерата. Няма ги импровизаторите като Зинедин Зидан, Роналдиньо, Роналдо, Тиери Анри, Алекс Дел Пиеро… Да не говорим за времената на Пеле и Кройф. Времена, в които мнозина си мислят, че футболът е бил бавен, тромав, недодялан и дори грозен. Но истината е, че почти всяко залъгващо движение и финт има своите корени и те ни водят към Пеле. Трикратният световен шампион е пионер в нестандартните отигравания, които с течение на времето започват да се усъвършенстват от наследниците му на футболния терен.
Днес няма играчи като Пеле. Няма хора, които да карат топката да подскача от радост. Които да играят с широка усмивка на лицето си и да заразяват милиони по целия свят.
Почивай в мир, Кралю. Някой ден играта отново ще бъде това, което е била по твое време – грациозна, истинска, нестандартна и брилянтна!
